Баща ми е казвал на Иван Вазов в Пловдив през лятото на 1897 г. когато го чува, че ще става министър на просвещението.
Те са били приятели – членове на бщрото на една и съща партия – на Народната партия.
-Господин Вазов, какво ще получавате като министър?
Вазов му казва.
Баща ми се замисля и му отговаря:
-Не се ли оценявате много евтино?
-Защо да е евтино? Толкова получава един министър.
-Не, вие не сте министър. Вие сте Иван Вазов.
-Какво от това?
-Вие, поетите, не знаете цената си. На вас други в я определят. Книгоиздатели, вестникари – хора, които ви печатат. Но ние, банкерите, знаем цената на всичко. Най-вече на авторитетите. А те се ценят най-високо. Ето защо аз, за да не видя поражението на моя приятел като политик и държавник, ви давам три министерски заплати, но да запазите името си за България и нашата партия. Вие не давате никакви съвети на заседанията на партийното бюро. Не сте полезен с нищо там освен с авторитета си. Следователно най-скъпото нещо на този свят за вас и за нас е вашия авторитет. Аз ще ви крепя. Аз ще ви пазя. Аз ще ви оценя по достойнство.
-И какво ще искате насреща? Нищо не се дава без нищо.
-Нищо. Ще се виждаме, както преди, ще си живеете спокойно, но няма да ви плюят и да ви ругаят учителите и да ви казват в Народното Събрание разни пунгаши от Делиормана и Еленския балкан „хрантутник”, „готованец”, „негодник”, „мръсник”, „животно” – защото тези пунгаши имат право да казват в парламента всичко, каквото мислят и каквото им хрумне, и няма закон, който да ги озапти, щото те стоят над закона. Те са ковачите на законите - и ще те плюят и ругаят, а ти ще мигаш и ще мълчиш.
Иван Вазов пък пита Константин Величков, когато той напуска министерския кабинет:
-Защо се радваш, та ти напущаш министерството, властта, хубавата си заплата?
-Ще разбереш. Когато излезеш от този кабинет.
-Но ми кажи сега.
-И да ти кажа, няма да ме разбереш.
-Защо?
-Защото детето, що е дете, започва да се пази от оламъка на свещта и на огъня, след като си опари пръстите веднъж.
-Но моля те. Ти си ми приятел, кажи ми истината.
-Истината се изпитва на свой, собствен гръб, като си опариш сам пръстите. Буров те предупреди – аз ти го казвам – сядаш на варава. Ще си изгориш не само пръстите, но и задника, и авторитета. Тука не се жали никой за нищо. Тука само горят хора, сили, време, таланти – за нищо. За една министерска заплата.
- Ако знаеш – казва му Величков – колко псувни, рутатни и закани съм чувал в този кабинет, ще разбереш защо си отивам с радост.
Отива в ъгъла, взема си бастунчето, завърта го и казва:
-Ако си мъдър, ще ме последваш. Ще идем в ЮЧервен рак”, ще хапнем по една пържола, ще изпием по две студени бири и ще се разходим из града. И ще дъдем на-щастливите хора. Животът е красив, когато се живее красиво, сред красиви и добри хора. А ти влизаш в глутницата на вълците в Народното събрание. Там е зверщината. Там е скотобойна. И ти ще съжаляваш горко, но ще бъде късно. Сбогом. Аз отивам в бирария „Червен рак”.
И отива в бирария „Червен рак”, сяда и си поръчва пържола, поръсена с чер пипер, халба бира и започва да яде и да си пие с наслада биричката. Идва гарсонът – момчето за прислуга.
- Какво ще обичате, господине?
- Нищо мило момче. Само ми извикай ваксаджията да ми лъсне обувките.
Волята на клиента е закон за гарсона. Вика той ваксаджията и докато Константин Величков си пие бирата, ваксаджията му лъска обувките. Плаща му се щедро. Да изпие и той една бира, дава едно левче бакшиш на гарсона и му поръчва:
-Сега иди на пиацата за файтони и ми извикай най-хубавия файтон, с най-хубавите бели коне.
Момчето довежда файтона с най-хубавите коне. Сяда Величков в него и обикаля София – гледа, смее се, радва се и си пее.
После се връща у дома си доволен, щастлив и вече не стъпва в нито едно министер-ство. Вазов го вика – не отива. Вазов го моли, да го навести там, да си побъбрят – не-е-е, не отива човекът. Той си стои настрана. Не чете и вестници. Живее си живота. Вижда, че българският парламент не е сбор на мъдреци, на най-големите умове на България, а сборище на най-болните амбиции – запомни това, господин Памукчиев – на най-злощастните и зловредни хора, влюбени само в себе си, в кесиите си, в славата си, но не и в България.
Константин Величков е единствения министър в България, който се отказа от властта доброволно и стана бедняк. Дъщеря му стана балерина.
Константин Величков би трябвало да се изучава в читанките като гражданин. Един депутат отива при него да ходатайтсвува да назначи негов роднина за директор на Казанлъшкото училище – родом от Казанлък, роднина на Папазоглу.
Константин Величков го пита:
-Бил ли е някога директор?
-Не.
- Работил ли е като учител?
- Не. Но има влечение към просветата.
- Да. Всеки българин има влечение към просветата, господин депутат. Но да си директор на педагогическо училище и особено на Касънлъшкото, основано в началото на осемдесетте години – първото в България, първото в Европа, първото в света по организация и система на обучение – за това се иска дар божи, иска се любов. Има ли ги той като педагог?
- Ако ги няма, ше ги придобие.
- Не, това училище учи хора за учители, а не учи чиновници за директори.
- Нищо. Вие го назначете, защото е от нашата партия, другото е лесно...
И моли. И настоява. И заплашва. И писва заслугите му за Народната партия – колко много му е помогнал на изборите.
Изведнъж мъдрият човек Константин Величков, забележете, г-н Памукчиев, как постъпват мъдрите хора на този свят, взема листа с бланка на министерството, слага един печат отдолу – министрите си имаха свои, собствени печати на министерството, което водят, и казва:
-Господин Николов, аз ще назнача Вашия роднина за директор на педагогическото училище в Казанлък, но ви моля, за да има равностойност на услугите и реципрочност, моля Вие да назначите моя роднина Петър Денев от Татар-Паразрджик, също така с диплома, за директор на Вашата банка.
Депутатът е бил и банкер, и фабрикант, и политик, и депутат. Бил е всичко и нищо. Защото хората пенкелер са всичко на власт, и нищо – вън от властта.
А повечето депутати са хора пенкелер – годни за всичко и негодни за работа.
- Но той е негоден за директор – рекъл депутатът.
- Учил е за директор. Завършил е в Кеймбридж, заедно с Иван Евстатиев Гешов, знае пет езика, владее търговска кореспонденция като магьосник.
- Той не може да стане директор на банка, защото няма капитали.
- Добре. А Вашият човек не може да стане директор на Педагогическо училище, защото няма капитал от опит и знания на педагог. И педагогикат, както и банката, иска капитал – само че в банката – пари, а в училището – знания... Решете сам – предоставям на Вас...
Депутатът вика, ругае, заплашва го, псува, крещи – Константин Величков взема китарата си – той свиреше великолепно на китара, и запява една италиянска калцонета. Оня си отива бесен. И същия ден Константин Величков подава оставка.
Господин Памукчиев, посочете ми един от вашите министри на Отечествение фронт, който сега ще направи такъв жест – да се откаже от властта, да си отиде вкъщи и да каже на жена си: „Жено, край, Робството свърши. Изгря свободата. Да живее България, свободна и цветуща България.” Този човек умря в беднота, г-н Памукчиев. Когато почина, той е потънал в дългове. Къщата му бе ипотекирана – вашето младо поколение не знае сега що е това ипотека. Да заложиш къщата си за заем от банката, за пари и тя да бъде продадена на безценица – за да си върне банката борча. Да си вземе парите – това бе ипотеката. Това бе, простичко казано, тази велика дума ипотека. Сега вие освен един гол гъз друго не може да заложите, а някога хората имаха и банки, и кантори, и къщи за залагане. Ето защо вие, г-н Памукчиев, не разбирате думи като креанса, синдик, варантен кредит, рамбуре.
-Господин Буров, а от какво осиромаша Константин Величков?
-Поради честността си.
-И други са били честни, но не са осиромашавали.
-Кой например?
-Иван Вазов.
-Не забравяй, господин Памукчиев, че на Иван Вазов бе подсигурена народна пенсия от 250 златни лева – като рента. Няма жена, няма дете, няма коте – има само една душа. А Величков имаше семейство. Честният човек, който и да е той, винаги изпада в беда. Той не може да прави сделки, да печели пари. Парите се печелят от хитреци, мошеници, дяволи, от хора с дарба да печелят.