Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2008 11:03 - ШОПЪТ СЕ СЪДИ, ДОКАТО СИ ПРОДАДЕ ДЕЦАТА И КАПАТА
Автор: burov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1513 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 20.05.2008 11:04


- Защо сте така жесток спрямо Филов, г-н Буров, защо е тази злоба и омраза.
- Защото той обиди не само мене. Той обиди българите.
- Как?
- Като забрани да се празнува 24 май – най-дивният, най-хубавият български празник, казах го вече два пъти. Това, което се пее на 24 май – „Върви народе възродени” – това е химнът на България. Ако питате мене, господин Памукчиев, аз бих избрал или тази песен, „Върви народе възродени” или „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми”. Тези са вечните песни на България, а не „Шуми Марица” – тя е стар, виенски кабаретен шлагер – музиката й е взета от този именно шлагер. Но „Върви, народе възродени”, това е душата на българина, това е въжделението на българката, това е велика песен. А той, Филов, отразя – „Не”, и край. Кой ще го уважава него. Филов и Муравиев са двамата най-омразни за мене политици. Неудачници в живота. Неудачници в политиката. Когато човек гледа през очите на вековете, той не се лъже никога. И аз сега гледам през очите на вековете и виждам, че от България и от българина ще остане само най-чистото и нах-хубавото в неговата история – ще остане Тодор Каблешков, ще остане Панайот Волов, ще останат Христо Ботев и Васил Левски, ще остане и Георги Бенковски с крилатата си, хвърковат чета – това е духът на българина, българина на кон, българина в дружина. Бенковски предугади душата на българина – той обича коня, и без коня не се чувства велик..
Аз дадох навремето помощ, пари, да се засили конезаводът в Шумен и конезаводът „Княгиня Клементина” в Плевен.
Аз подпомогнах нашата конница, но тя не намери време да покаже силата си, както при хан Аспарух. Но това е друга тема.
В историята на народите примерите като Филов са много. Героите като Ботев и Бенковски са малко. Но онова, което е пленително и силно – това е подвигът на Панайот Волов – да се откаже доброволно от голямата си власт, в полза на по-надеждния, по-талантливия, по-способния. Ето измерението на България на българите, ето какво трябва на България и на българите – хора като Панайот Волов.
- Господин Буров, какво си спомняте от околностите на София в миналото? За селата покрай София, Илиенци, Славовци, Курило, Драгалевци, Симеоново – това, което е сега голямата софийска община?
- О-о, това бе една беднотия, една пустош. През 1911 година в София се заговори да се прави летище, да се купуват аероплани. И аз бях включен е една комисия, която да определя мястото за летище и се реши – то да е зад гарата, по посока на Военната рампа.
- Какво имаше там?
- Коптори и ниви.
- Какви коптори?
- Овчарски и цигански. Циганите живееха на катуни около гарата, а в полето овчарите имаха нещо като къшли, като кошари. Аз лично не бях съгласен да се прави летище толкова близо до гарата и града, защото градът ще расте, гарата се разширавя и ще го погълне. Но кметът, съветниците, инженерите от Министерството на войната решиха там да бъде – и стана. Но аз ги предупредих, че шопите няма да си дадат земята и ще подпалят хангарите. През 1905 година те без малко не подпалиха фабрика „Изида” защото им пречела и им опушвала нивите. Шопът е корав и силен по дух мъж. То не се бои от нищо и води дела, докато си продаде децата и капата. Аз бях психолог. И познавах българина. Точно това и стана – мина комисия и оцени нивите на шопите. Всичко до един подадоха жалби до общината и друга жалба до Министерството на войната. Отвориха работа на всички безработни адвокати. Стана нещо невероятно – адвокатите като един взеха на мушката военното министерство и поискаха оставката на началник-щаба и министъра. Биха два пъти със сопи кмета на София. Биха и съветниците. На гара Курило, по-късно братя Дамянови направиха каучукова фабричка – мизерна и жалка работа. Аз събрах всички фабриканти на каучукови изделия и ги предупредих – не дигнат ли качеството, ще си дигнат чукалата и ще фалират.
- Светът – казах, - е преситен с каучук и доста красиви каучукови изделия. Бата от Чехия е залял света със своите галоши, шушони и гумени цървули. Той направи фабрика в Ихтиман, дигна комин и се зае да конкурира всички български фабриканти и фабрики – сам си тъчеше платното за хастара, сам си обработваше каучука, кожите, гьона – бе гениален чех. По-гениални търговци от него са само Шкода, Круп и барон Шнайдер – те тримата могат да се мерят с Бата. Ето защо сметнах за мой дълг на българин да предупредя българските фабриканти и търговци на каучукови изделия:
- Господа, внимавайте. Поделете си параметрите и ресорите и се конкурирайте с Бата, с Европа.
Те не ме разбраха. Само двама – Бакиш и Калдерон, сякаш ме послушаха и започнаха да вадят изделия на европейско ниво. В 1930 година, когато кризата вече вилнееше в България, каучуковите фабрики взеха да фалират една по една. Но Калдерон и Бакиш наеха много опитни техници и инженери – евреи, доведоха ги от Франция, Испания и Португалия – и те им разкриха тайните на това изкуство – ка да се печелят пари от каучука. Пак събрах всички български търговци и фабриканти и им казах следното:
- Господа, спомнете си Швеция. До миналия век та бе най-бедната и изостанала скандинавска страна. Но в началото на този век там се разраства обработката на шведската стомана – петнайсет фабриканти на стомана от шведска руда започнаха да правят петнайсет вида изделия – като си помагаха един друг. Те завладяха световния пазар. Те взаимно се контролираха. Точно така, както някога са се контролирали взаимно и българските ножари в Габрово. Кой каква стомана влага, кой по-хубави чекии и ножове прави – да не се излага хубавото габровксо име. Ние просто изпреварихме Швеция с два века. В Габрово ножар, който вади по-евтини, но по-лоши ножове, се изгонва от града. И от Лонджата на ножарите. Така бе и в Швеция.
- Господин Буров, възможно ли е да се води борба в един бранш – борба за пазари, а да няма конкуренция?
- Да.
- Как?
- Както в Швеция – петнейсет души си разпределят ресорите, производствата, видовете стомана и се конкурират с целия свят, но взаимно си помагат. Това е така нареченият национален капитализъм. В България това е невъзможно, защото индустрията, търговията, са в ръцете на хора, които искат да забогатеят на всяка цена и да излязат първи. Това е национален характер и национален недъг.
На никого не е позволено да иска да бъде винаги пръв, да е начело. Това би значело да има една вечна наполеонова диктатура, една вечна наполеоновска болест – на всяка цена да се побеждава. В живота няма такива неща. Веднъж ще победиш – два пъти ще те победят. Наполеон сто пъти побеждава Англия, но накрая пропадна.
- Защо?
- Защото бе зле възпитан от дете.
- От кого?
- От майка си – проста жена, но с големи планове, от баща си – полицейски пристав в Аячио.
- Не е ли затова, защото войната му налагала да бъде такъв?
- И това го има. Той е бил обкръжен от врагове – но ако бе малко по-умен, по-възпитан, щеше да ги изгони простите хора около себе си, щеше да стане хитър като Фуше, дипломат като Талейран. И щеше да завладее Европа. Но той нямаше качества – първо, да се приспособява, и второ – да предвижда. Фуше беше агент на Англия, Талейран – на Русия. Двама мъже са знаели, че малкият човек трябва да се нагоди към политиката на силните държави. Както малката държавица трябва да се присъедини към някоя по-голяма. Ако предварително не ги разпределят великите сили.
В живота е така – малкият е газен. Големият гази. Затова големите искат да станат още по-големи, за да не ги газят. А малките – големи – вечната борба в живота.
Ние, банкерите, искахме да инвестираме капитали, за да разширяваме империите си. Малките банкерчета обаче ставаха по-изобретателни и по-нагли от нас, старите – като Дочо Христов, например. Той стана млад банкер, но си постави големи планове. И като видя, че не успя с тях, стана министър на вътрешните работи. Ние, богатите хора, банкерите, в живота претегляме всичко с аптекарска везна. Цар Борис, като ходи из България, дава пари, нали така?
- Така чувам...
- Даваше. И то точно толкова, колкото му определи неговият касиер.
- Но той не се е движел сам.
- Да, сам. Но преди това касиерът му се явява при него и казва: „Ваше Величество, на път за Рилския Манастир, примерно, вие ще се отбиете в Дупница или в село Рила – в Дупница ще спрете пред едно училище, ще погалите децата, ще дадете по сто лева на дете и ще заминете. А всело Рила ще спрете в общината и ще дадете хиляда лева на детето на кмета. Ето Ви парите – в левия джоб – за Дупница, в десния – за село Рила”. Там в двореца, всичко се проучва, предвижда и изпълнява точно. Няма грешни стъпки. Точно както в банките. Никоя банка не прави грешни стъпки. Защото ние имаме същите учители, касиери, както в дворците – даже по-добри.



Тагове:   капата,


Гласувай:
0
0



1. анонимен - gavril
24.05.2008 01:16
Mnogo tzenen blog!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: burov
Категория: Бизнес
Прочетен: 72367
Постинги: 31
Коментари: 12
Гласове: 531
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031