Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2008 11:03 - ВЛАСТТА СИ ИМА СВОИТЕ ЛЮБИМЦИ И ТАЙНИ
Автор: burov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2239 Коментари: 1 Гласове:
0



При развода на Рачо Петров с жена му – Султана Рачо Петрова, тя пожела да ме има за съюзник и за свидетел. Дойде при мене между шест и седем часа вечерта в Търговската банка, когато чиновниците си бяха отишли. Извади от чантата си сто хиляди лева и ги сложи на бюрото ми. Знаете вече, г-н Памукчиев – казах ви – пари при пари ходят. Но не многото при малкото, а малкото при многото. Тя остави тези сто хиляди лева и ме помоли да дойда в съда, да кажа, че той – Рачо Петров, благодарение на нея е спечелил всичко. Че тя – като богата мома със зестра, му е дала основния капитал. И е станал човек.
- Само това?
- Да. Само това. А то в моите уста значеше много. Защото тогава бях министър на вътрешните работи. Думата ми тежеше.
Приех я аз, погледнах парите и попитах:
- На толкова ли оценявате думата на един министър, госпожо?
Тя, без да каже нещо, извади още сто хиляди лева – бяха все червенички банкноти, на пачки.
Чантата й бе цяла торба. Аз прецених, че това наистина е много пара и я попитах:
- Само толкова ли?
Повече нищо не казах.
Тя се поколеба, но извади още сто хиляди.
Триста хиляди лева бяха добри пари. И аз ги блъснах, те се разпиляха по пода.
Паднаха на килима.
Та се смая.
И ме погледна.
И аз я погледнах. Но строго. Но хладно. Но упорито. И тя попита:
- Колко искате?
Отговорих й веднага.
- Два милиона.
- Два милиона?
- Да, госпожо. Два милиона.
- Но защо.
- Защото – казах – аз съм назначавал председателя на съда, аз съм министър на външните работи и изповеданията и аз определям субсидиите на старците от Светия синод, които решават бракоразводните дела. Те са ми пряко подчинени. А нито един пряко подчинен в България не е правил никога засечка на своя пряк началник. Никога... Никога. Каквото им кажа аз – това ще решат. Те са ми в ръцете. Те са пряко подвластни на министъра на външните работи. А това със аз в момента.
И тя, наместо да ми даде тези пари, попита:
- Толкова за голям ли се смятате г-н Буров?
- Да, госпожо.
- Не сте толкова голям, колкото си мислите. Аз знам – и съм спала с всички министри и генерали, по-умни и по хубави от тебе, но по-нагъл човек не съм срещала от тебе. Затова ще си прибера парите...
- Госпожо. Ако бях без власт, в оставка, щях да ги взема – но сега, вие ме подценявате. Два милиона – или ще загубите делото. И Рачо Петров ще ви вземе вилата, гората в Балкана Чангърлия, ще вземе гората Чимбарица и гората Чам кория. Вие за два милиона лева ще загубите всичко и ще умрете като просякиня...
Тя се озъби.
- Ще видим. Аз ще дам два милиона и ще сваля от власт. С пари всичко става. И ще го направя.
И го направи. Даде по един милион лева на царя, на водачите на Народния блок, подсили техните финанси за предстоящите избори на 21 юни 1931 година... Но тогава стана това, което аз ти казах преди малко за банковото и за търговското разузнаване. Генерал Рачо Петров, като директор – стопанин на банка, имал свой агент в моята банка – в Българска търговска банка. И той ведната му съобщава, че добрата му женичка, госпожа Султана, е отишла на гости на Атанас Буров. И веднага – още същата вечер, към десет часа, в „Юнион Клуб”, в ресторанта, Рачо Петров седна на моята маса в дъното и си поръча шампанско. Две бутилки.
- Аз искам да ви почерпя... И да сключим една сделка за два милиона лева чиста печалба.
- За кого чиста?
- За вас – казва. – Вие ще спечелите начаса два милиона лева.
Това ми хареса.
Аз очаквах да ми заговори за търговия с тютюни – нашето дружество „Бяло море”, което основахме още в 1917 година, имаше много тютюни на склад. И търсехме купувач. А той направо ми каза, че знае за разговора на жена му с мене. И че тя ми е отказала два милиона. (Значи неговият агент ни е подслушвал.)
- Господин генерал, вие сте от Шумен, а шуменци, както знаем от историята, са потомци на прабългарите на хан Аспарух-Исперих, на хан Кубрат. Те действуват бързо, без много приказки и винаги побеждават. Те не водят странични маневри и пазарлъци, а бият. И побеждават. Ето, сега вие ударихте направо и успяхте. Аз съм с вас. Но приемам парите само в брой.
Прибра чека си, излезе и след малко се върна и каза:
- Обичам деловите хора. Това е най-разумното. Чекът е полицейско изобретение. Така се ловят само дребни риби с него. А вие сте кашалот, кит, г-н Буров.
... След това дойде денят на делото. Султана загуби всичко. Рачо получи развод по нейна вина, - той имаше нейни любовни писма, писани до различни мъже-любовници и голи снимки – правила си е съвсем гола снимки на Евксиноград, с цар Фердинанд. А също така, на плажа в Остенде, с принц Карол...
Подплашен от адвокатите на Султана, Рачо Петров смяташе да хвърли наведнъж всичката си артилерия - а тя бе наела най-големите адвокати на България, тези, които защитаваха дела само за над един милион лева. Те бяха седмина. А имаше други, гениални момчета – млади и способни адвокати, които аз наех за генерала – те да го представляват, те да го защитават. И изправих младостта срещу старостта. Облякох ги нарочно в нови, черни костюми, купих им бели ризи от коприна и папионки – черни. Хубави момци се изправиха срещу грохнали старци професори. Затворихме се в една стая девет часа и репетирахме – какво ще стане в съда. Аз трябваше да отработя, да оправдая двата милиона, които бях получил. И обясних на тези момчета – адвокатите, че репетицията е нужна на света и на всеки човек. Че ние, българите, сърбите и гърците, заедно с турците в 1912 година направихме най-голямата репетиция на света – за една бъдеща война, в която хвърлихме в боя и аероплани, и картечници... Така сега, с тази репетиция, ние трябва да смажем Султана и професорите и да им докажем, че сме по-умни и по-силни от тях.
Аз обичам младостта. Пуснах агентурата на банката си след агентурата на госпожа Султана – защото и тя имаше банка... И почна борбата. Ние победихме и Султана падна на колене. Аз спечелих от това дело шест милиона лева... Тя загуби 366 милиона лева. Рачо Петров – този дявол, не бе писал никога любовно писмо на нито една жена – освен на две баронеси...
Той ми го призна между другото.
Аз имах една приятелка във Виена и реших да я навестя за сметка на генерала.
Извиках го в министерството – в което бе седял и той през 19030година като министър-председател и министър на вътрешните работи и му казах:
- Господин генерал. Положението се усложнява.
Той потрепера.
- Защо? Какво има?
Казах му.
- Ако Султана успее да вземе двете ти писма от двете баронеси, свършено е с тебе. Те трябва на всяка цена да се вземат и тя да бъде изпреварена.
- Как? Кой ще стигне до тях? Те са много богати жени... Сега са на върха на славата си. Няма да ги дадат.
Аз замълчах и въздъхнах. После му описах случаи – съчинени от мене, разбира се, - как богати хора са губили по двеста, по триста милиона.
Тогава той падна на колене пред мен, господин Памукчиев, прегърна коленете ми и заплака. Замоли ме сам да замина за Виена, сам да ги изпрося или купя – все едно. И каза: „Няма да пожаля нищо...Милион ще дам.. Само да не загубя триста милиона и нещо.”
Вечерта ми донесе парите... Аз ги взех, седнах в трена и след два дни вече си развявах шлифера из Виена на негови разноски. Поживях си там, посетих баронесите – занесох им по пет мускала розово масло – и те ми подариха не само тези писма, но и една красива снимка с генерала – в София. От тези две снимки след време изкарах от генерала още два милиона лева...
Накрая нашите адвокати си дадоха едно генерално сражение в съда – и победиха старчетата... Съкрушиха ги напълно.
Ние, господин Памукчиев, бяхме изпипали всичко. Моята банка и моето банково разузнаване стояха зад нас – като свидетели, като вещи лица, като заклети експерт-счетоводители. А това, което кажеше един ескперт-счетоводител, то не се оспорваше от съда. То бе като котва. Като стоманен дирек, забит в морето.
Рачо Петров й отне всичко. И тя се пресели да живее на улица „Денкоглу”, Съвсем сама. Там й се падаше. Аз й го предрекох, че ще умре като просякиня...
Ето, това правят банкерит, господин Памукчиев, те действуват и печелят със стратегия и с ума си. А печалба, спечелна със стратегия и с ум, е велика печалба.
- Господин Буров, какво стана с богатството на Рачо Петров, с неговите милиони?
- Превърна ги в злато... Превърна ги в диаманти. И ги закопа някъде край вилата си в гара Белово. Тя не е голяма вила, но има там той – имаше, казвам, - много ливади, пасища и гори. Той умря внезапно на 22 януари 1942 година и във вилата му се намериха оръжия, книжни пари, златни часовници, бижута, но камарите злато ги нямаше. Златото му е над хиляда килограма.
- Дали може да се намери?
- Търсиха го в 1942-1943 година и Дочо Христов, и Добри Божилов, и генерал Руси Русев, но не знам какво откриха и какво – не. Аз бях тогава далече от властта. А властта си има свои любимци и свои тайни...



Гласувай:
0
0



1. mimayordanova - Интереснооооооооооооооооооо...
30.04.2010 17:19
Интереснооооооооооооооооооо...
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: burov
Категория: Бизнес
Прочетен: 71159
Постинги: 31
Коментари: 12
Гласове: 531
Архив
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031