-Голямата трагедия на един народ, господин Памукчиев, може да дойде от пет неща...
-Кои са те?
-Първо: от ежбите и от раздорите в племената му, от пиенето, от безделието, от мързела, от отвращението от селската работа. Пет ужасни беди, които са съсипали цели народи.
Под „племена” аз разбирам и отделните народности, а и отделните партии, които също са племена. И то много страшни племена. Какво нещо е партията, господин Памукчиев? Сбор от хора с разни характери и настроения, също както в племената. Всяко племе си има вожд. И всяка партия си има вожд. Той се избира, но той се и налага. Той се явява от някъде и хората около него – каква велика глупост от тяхна страна, го провъзгласяват за вожд, за неограничен господар. Защо? Необяснимо! За какво? Още по-необяснимо. Нека има лидер, нека има водач наставник, предводител, но да се избира за една година, не за повече. Ами че проследи всяка партия в България в миналото , господин Памукчиев, като историк я проследи ( па даже и вашата малка, нищожна партийка, наречена БРСДСП – тесни социалисти, на дядо ви Благоев ). То каква ли партия беше, но беше, партия се зовеше. И тя всяка година правеше своите конгреси и всяка година си избираше лидер. Това бе закон – всяка година всяка партия да има конгрес, събор, избор на нови водачи, на ново партийно бюро.
Това, което ме плашеше винаги, като политик, като ръководител на една партия в миналото, бе овчедушието на тълпата, на членската маса и болезнените амбиции на веднъж избраните лидери да остават там завинаги начело. Да вземем Земеделския съюз. Той се основа в 1899 година, направи първия си конгрес в Плевен и стана партия. Там се появиха още в самото начало трима-четирима водачи. Изскочиха амбиции. Плувнаха те по талазите на времето и не се откъртиха оттам. Първият бе Димитър Драгиев, след него Янко Забунов, директор на Винарското училище в Плевен. Третият бе Цанко Бакалов, а чак четвърти или пети дойде Стамбо.
Добре.
Тези хора, тези селяни, тези профани по възпитание, без дядо Цанко, защо искаха да остават начело? Защо?
-Не знам.
-А аз знам.
-Защо?
-Защото им хареса. Защото бацилът на властолюбието лети във въздуха като бацила на охтиката, на инфлуенцата и само чака сгода да се набута в някое гърло, в нечий нос и да зарази човек. Никой не е застрахован от този бацил. Той витае навред. Той е в мене, в тебе, във всеки. И ако един човек стане водач, кмет, пъдар дори, той се чувствува над другите – призван да ги учи, води и командува. Има-няма качества, заразата го е хванала и вече няма излекуване от нея. В БЗНС-то пламнаха люти битки за власт през 1918-1923 година – пет години се създаваха крилца и перца в БЗНС, създаваха се групи и групички. И начело все искаха да останат - Димитър Драгиев, Оббов, Стамболийски, Коста Томов от село Кунино, Врачанско, Муравиев, Христо Стоянов, Недялко Атанасов, по едно време изскочи на сцената и Коста Тодоров.
-Имаше ли качества да бъде водач?
-Разбира се. Кой ги няма. Всеки ги има. Но на племеннта и на партийната софра се допускат само избраните. Или самопровъзгласилите се се за избрани, акламирани от тълпата. Това понятие „тълпа”, господин Памукчиев, винаги ме е плашило и ме плаши. Тълпата е страшна, народът сам си я отхранва, отглежда и възпитава. Тълпата реве „Горе” или „Долу” според желанието на лидерите. Те я вдъхновяват. Те я възпламеняват. И те й сочат кого да премахне. Кога да издигне. Кого да сваля. В наше време – времето на диктатурите и на духовните падения, господин Памукчиев, значението на тълпата ще расте, демосът, народът ще страда.
-От кого?
-От диктатурата на тълпата, обединена около една партия, племе или група. Аз анализирам всеки ден нещата. Правя паралели. Време много. По цели дни и нощи мисля, мисля и стигам до ужасни изводи, господин Памукчиев. Ето на, да вземем вашата партия и вашата диктатура сега в 1946 година. Аз съм уверен, че народът би тръгнал да работи спокойно, самоуверено, ако му се дадат – както в 1918 година, след войната, ралото и мотиката. Всеки ще си гледа работата. Всеки ще си гледа земицата. Всеки ще си гледа къщата, жената, децата и ще произвежда блага. Но когато през ден има митинги, през ден се карат и бият в парламента, просперитет не може да има. Не бива властта да се плаши чак толкова от опозицията, господин Памукчиев. Нека я има. Нека съществува. Опозицията – това са железните обръчи на държавното буре, на кацата, на варела, на бъчвата. Няма ли ги обръчите, бъчвата или бурето се разсипва и се разкапва. Това не е моя мисъл. Това е мисъл на О`Конъл в Англия, на Иван Евстатиев Гешов, на народа мисъл. Вие, комунистите, господин Памукчиев, скачате като жегнати от нажежен шиш само като ви се възрази нещо, като ви се каже опак дума. Е, ще се казва. Щом сте на власт, ще чувате и това, което не искате да чуете. Но така би било, ако вие бяхте в опозиция и Никола Петков и Коста Лулчев бяха сега начело на властта. Вие щяхте да ги псувате, лаете, биете, а те щяха да ви арестуват и пребиват. Това е неизбежно, щом като има партийна омраза и партийна нетърпимост. Вие не сте били на власт, докато не дойде Девети септември. Вие не сте държали жезъла на властта, а той е страшен жезъл. И който го държи, налага другите по главите и казва: „ Аз съм правият. Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан.”. Но това никога не носи добро – най-малко на този, който държи жезъла. И затова, когато е триумфирал един римски консул или пълководец, зад него е стоял един стар мъдрец и му е повтарял само това: „Мисли, че си смъртен”, „Мисли, че си временно тук”, „Мисли, че си смъртен, мисли, че си временно на тази земя.”
А един комик отзад е осмивал пълководеца и го е правел за смях на тълпата.
Аз прехвърлям живота си, прехвърлям българската история и следя перипетите на политиката сега. Всичко върви по строго утъпкани пътища и пътечки. Така, както правите вие сега, така е правил и Стефан Стамболов през 1887 – 1894 година. Седем години той е газил, тъпкал народа, партиите, хората, за да управлява само той.Душил е, бесил е, убива хора, за да управлява само той. Болест. Мания. Маниакален тип. Държавник с ум, държавник с воля, но държавник без прозорливост. Той не е разбрал, че оня, който седи над него – Фердинанд, е заразен от същия бацил на властогонеца и иска ТОЙ ДА УПРАВЛЯВА – подчертайте това – ТОЙ, ТОЙ, ТОЙ, а не ти Стамболов. Така че винаги, когато има един властогонец или властодържец, до него расте друг, който му копае гроба и иска да го събори. Затова вашият лидер, господин Памукчиев – Георги Димитров, се завърна в България през ноември 1945 година, точно една година и два месеца след Деветия ви септември, за да си варди трона, да си варди мястото. Защото оня, който може да му изкопае трапа, набира скорост, натрупва капитал и авторитет. И рано или късно те – двамата лидери – ще се скарат. Ще се сбият. И ще се разделят. Стамболов искаше да премахне тези големи хора около себе си и ги премахна. Той уби – из засада, разбира се – мъжа на Мара Белчева – Христо Белчев, министъра на финансите, и заради това убийство, монтирано и инсценирано чудесно от Стамболов, натика в Черната Джамия елита на България – Трайко Китанчев, знаменит оратор, Петко Каравелов... И кого ли не. Обеси Светослав Миларов. Ах, ах, защо не седна аз да напиша една история на България и да разкажа голата истина за всички, защо не хвана перото и да нарисувам България, за поука на българите.
Все пак, господин Памукчиев, на Стамболов трябва да се признае едно качество – той обичаше работата. Той насърчаваше хората, които искат да работят. И даваше път на амбициозните хора от народа, тези, които искат мини, фабрики, а не власт. Той даде път на индустрията в България и насърчи закона за насърчение на индустрията в България. Кой като него: ‘Място за фабрика, г-н Стамболов?” – „Моля. Вземай. Къде искаш да я построиш?” Това е първият прозорлив българин, за стопанския разцвет на България. Ето затова нашата история, господин Памукчиев, ще го запази в аналите си и ще задържи в летописа си като голям държавник. Така, с този си жест, той изкупува всичките си слабостти и грешки. А те нямат край. Каква полза от един тих, добър, кротък държавник, кото си седи кротко на стола, трупа си парици, трупа си капитали, трупа си приятели и роднини, облагодетелствува своята партия, а държавата няма полза, народът няма нужда от него. Такъв държавник беше Димитър Греков, д-р Димитър Станчов, бащата на секретарката на Стамболийски – Надето Станчова, такъв бе Тодор Иванчов.
Ние в България, господин Памукчиев, винаги сме имали нужда от хора, които да разбират от икономика и финанси, а не от армия, политика и артистични заложби. Д-р Иван Шишманов бил давал стипендии на Яворов и Елин Пелин да се шляят из Франция през 1903-1906 година, когато бил министър на просветата. Ще се шляят двама литератори – полза никаква. Ако бе пратил двама икономисти, двама финансисти – да научат новото в икономиката на света - да се върнат тук, да посадят тази фиданка на наша земя за полза на народа. Когато се появи гроздето „Афуз-Али” и „Хамбургски мискет”, всички ние ядяхме и казвахме „Браво, ето това е грозде за ядене. Грозде за пари. Грозде за търговия. Който го пренесе и насади – той бе полезен на народа, не Яворов и Елин Пелин. Те са писатели. Те трябва да си седят в България и да ходят на свои разноски. Нямали пари. Ще сключат заеми и ще имат. Нямали покровители. Като не си способен да изтеглиш един заем, да видиш света на свои разноски, ще киснеш тук. Човек трябва да знае да пътува, да гледа, да вижда, но и да си плаща от джоба.
Аз съм винаги бил против тези държавни командировки.
Те погубват нацията. Те развращават народа. Яворов и Елин Пелин не биваше да се пращат във Франция на държавни разноски, да гледат там, защото народът си каза тогава: „Нарочно ги пращат, за да бъдат спечелени за Стамболовата партия.” И народът бе прав.
Народът вижда, осъжда и критикува всеки жест на правителството, когато то е на власт и вижда користна цел във всяко негово начинание.
Да теглим чертата на червено, господин Памукчиев, и да видим с ясен, точен и безпристрастен поглед тука, в Дряново, сега в 1946 година – кои са големите творци на България? Кои са духовните ви лидери на вас, младите хора? Вашият Христо Ботев – войводата, вашият Георги Бенковски – войводата, двамата велики българи. Кой? Гошмата Димитров, Трайчо Костов, кой? Добри Терпешов? Кой? Антон Югов? Кой? Адвокатът д-р Минчо Нейчев, който едва изкарваше хляба си, защото е бездарен като пледоатор в съда, защото не е печелил нито едно голямо дело? Кой, кажете ми. Нямате. Вие бог, нямате знаме, нямате духовен водач. Не говоря за патентованите и миропомазани държавни водачи, като Сталин, не – за духовните ви водачи. Поставете се за миг на мое място, с моите години и моя опит и вижте духовните си лидери. Кои са те? Де го вашия Вазов? Де го вашия Кирил Христов? Тях ги няма. А нация без големи духовни водачи загнива, погасва, дава път на плевелите и на троскота, а те имат здрави корени и ще затрият житото и ръжта, ечемика и царевицата. Държава без духовни лидери не е държава. Тя е сбор от партии, партийки и племена.
Духовният водач като Ботев обединява народа.
- Сега е време на политическите водачи, г-н Буров, не на духовните.
- Грешка. Грешите. Духовният водач обединява нацията в тежки мигове. Затова правителството на Стамболийски – в 1920 година – устрои такъв славен юбилей на Иван Вазов. Защото в 1918 година, след погрома и войната, той обедини нацията, той каза: „Българийо, на тебе аз всичко дадох” – и се затвори в къщата си на улица „Вълкович” и на „Раковски” срещу „Юнион клуб” и плака цяла седмица. Плака като дете. Аз го видях, аз го посетих, аз го утешавах, а той ме изгони... И стана – народът поиска това – духовен водач на народа ни. Той, Вазов, а не Стамбо, не Цанко Бакалов-Церковски, на когото Стамбо уреди голям юбилей, но нищо... Никакъв отзвук сред народа. Вдигна се целият Народен театър - с всички артисти - и в Бяла Черква. Там отиде и царят – да чествуват дядо Цанко. Отидах и аз, да погледам комедия.
Село Бяла Черква гъмжеше от добитък, а правителствените говеда се черпят. Низко. Срамно. Долно. Народът гледа отстрана. Извикан е на сеир. Ние, българските управници, господин Памукчиев, не знаем да правим юбилей, да чествуваме хората. Не. Ние знаем да викаме долу-горе, горе-долу и това ни допада. Там ни бива. Но да отличим човека, там ни няма. Вазов виждаше всичко и знаеше всичко. Това бе единственият българин, който не искаше да стане лидер на партия.
И остана в историята ни.
Ако бе станал лидер, край, щеше да се погребе като Константин Величков.