В капитализма, господин Памукчиев, времето, мястото и хората са едно – те печелят. Те трупат. Те създават блага. Бедата е, че на всеки десет години малка, бедна България се разтърсва от поредната стопанска криза и животът се обърква.
-На десет години? Не е ли много?
-Точно така е. Ще ти кажа случай от нашата история. В 1879 година, както казах, в България започна от нулата. Тя работеше много, натрупа пари, натрупа богатство, но дойде в 1885 година Сръбско-българската война и погълна всичко. Всичко. До лев. Хазната се опразни. Народът се съсипа и осиромаша. Започна отново. Но в 1886 година стана превратът на детронаторите. България едва ли не се изправи пред гражданска война. Дойде Фердинанд в 1887 година и до 1897 година – за десет години, България се оправи. Но дойде наводнението в 1897 година и всичко пропадна. Водата заля всичко, унищожи реколтата и гладът дойде. А дъждовете валят и не спират.
Българите се сепнаха и започнаха да заминават за Америка на печалба. А от Америка ли, откъде ли, дявол знае откъде, дойте филоксерата и унищожи лозята. Ново бедствие, ново нещастие.
Българинът, като види глад, като види зор, като види някаква безизходица – заминава да печели пари в чужбина. Най-вече в Америка – за него там е било обетована земя. А ще ти кажа, господин Памукчиев, на всеки хиляди българи на печалба в чужбина успяват само градинарите – и то с кървав, черен труд. Успяват само те, защото българинът няма професия. А който я има, не я владее като еврейнът – търговията, като швейцарецът – машиностроенето, като шведът – стоманата.
Но аз говорех за кризите, нали така.
-Да, за кризите.
-На всеки десет години кризата идва. Ето мина кризата в 1897 година, проточи се още една десетгодишна успешна пътека, дойде 1903 година...Започна въстанието – Илинденското въстание. Турция мобилизира и стовари войски на нашата граница. България отговори със същото. Селяните бяха откъснати от нивите им и пратени в казармите. От въстанието – голи, гладни и разбити – дойдоха в България над двеста хиляди души. А може би и повече. София се изпълни с бежанци македонци. От бюджета на държавата бяха отделени две трети за ново въоръжение и една трета – за бежанците – народът осиромаша, закъса, пропадна. Народът ни изнемогваше. Тогава бе на власт правителството на генерал Рачо Петров. А министър на вътрешните работи бе Димитър Петков... Те двамата се опитаха да направят нещо за бюджета на България, да спасят положението – и предложиха на чужденците-банкери да открият нови банки в България, да оправят страната – както виждате, господин Памукчиев, все ние, банкерите, оправяме работите, когато политиците закъсат или дойде кризата.
-И какво стана, г-н Буров?
-Чужденците претеглиха на везната си положението в България и видяха, че тя има насреща какво да даде, с какво да гарантира инвестициите – а това е много важно – да има основа, да има нещо насреща. Никоя банка не влага пари никъде без гаранции, че ще има сигурен успех.
И то не какъв да е, а голям успех. Даже „Дойче Банк” в 1917 година поиска да има та-кива гаранции в България. И ги получи. Всяка банка първо оглежда. Второ – преценява. Трето – проучва, а четвърто – иска гаранции, и пето – чак тогава влага. В 1903 година в България на всеки българин се падаха по десет овце, по една крава и едно теле, по две кози, по две ярета, по две свине, по две биволици. България бе черна почерняла от биволици – един огромен национален капитал. Чужденците огледаха нашите полета, видяха ни казаха – с друго да не гарантират, но с жива стока те ще гарантират. И изникнаха Балканската банка, Генералната Банка, Кредитната банка, а след тях и другите, по-малки банки. „Дойче банк” не посмя тогава да инвестира в България – тя инвестираше в Турция. Защото германците беха решили да всяка цена да спечелят Турция и да я откъснат от Англия и Франция.
В 1905-1909 година – за четири години, с четири реколти България се оправи. Тя се напълни с добитък до козирката. Тя имаше жито и тютюни за износ в цял свят. В 1910 година министър-председател Александър Малинов се чудеше как дас е оправя със златото в банките и службите. Злато, злато, злато. Магазини за злато и сарафи, които заменяха златните монети срещу книжни. Чиновниците плачеха за книжни пари. И молеха сарафите да им ги заменят.. Златни наполеони – за книга. Но така беше.
България пак произвеждаше, пак трупаше национален капитал – защото селянинът лягаше и ставаше на нивата – в два часа е вече буден и храни воловете, в три часа е на нивата – оре с фенер, копае с фенер, прибира с фенер.
Българинът работеше по двайсет часа, а спеше само по 2-3 часа.
Така в 1910-1912 година България се изправи в Европа като най-заможната и най-богатата страна.
-С каквo?
-Със злато.
-Но не е имала фабрики.
Смее се.
-За вас, глупавите комунисти, само фабриката е мерило за богатство. Пълна глупост. Швейцария, като няма фабрични коминии, да не е по-бедна от Германия или Белгия, които ги имат в излишък. Не фабричният комин мери висотата на културата и богатството, а какво се произвежда и какво се търси на пазара. Светът се готвеше за война и искаше запаси от храни, от месо, от вълна.
България произвеждаше точно тези неща и потъна в злато.
Светът искаше кожи – поръчаха се 30 милиона чифта ботуши и още 60 милиона чифта чепици.
Войната тропаше. Войната идеше.
Тогава България се видя на върха на славата си като стопанска единица и стана най-заможната страна в света. Ние, хората от банките, знаем най-добре това. Но започна войната в 1913 година и ние загубихме всичко. Дойдохме на власт ние – коалиционния кабинет на Стамболийски, на 6 октомври 1919 година. Аз, както знаеш, господин Памукчиев, станах министър на търговията, промишлеността и труда. Добре, станах. На 7 октомври се събра Министерският съвет и Стамболийски ни попита: „Какво ще правим сега, господа? Как да започнем?” Беше бледен. Кашляше. Бе настинал. Стоеше пред нас нас един селянин - и ни питаше нас, гражданите – какво да правим.
Той виждаше, че положението е безнадеждно тежко, но нямаше как – трябваше да се оправяме някак.
И искаше съвет.
Ние, министрите, мълчахме.. После един по един казахме думата си. Стамболийски мълчеше и задаваше от време на време въпроси. Отначало той не прекъсваше – беше спокоен. Но после взе да прекъсва, което иде да подскаже, че нямаше съветник, нямаше учител, който да го учи как да говори и как да се държи в Министерския съвет.
-Ляпчев имаше ли?
-Имаше.
-Професор Цанков?
-Нямаше. И затова пропадна още на втората година.
-Кой бе съветникът на Ляпчев?
-Тук присъстващият.
-Вие?
-Да, аз.
-Но защо вие?
-А защо не аз? Аз съм изучавал човешка психология. Аз познавам човека само като го видя. Плахият, несигурният бежанец, какъвто бе Ляпчев в началото, лека полека се изклепа. И стана мой добър ученик.
Но професор Цанков – поради лошото си домашно възпитание и жажда за власт – бе лош ученик, лош студент, лош държавник.
Той не знаеше, че държавникът идва на власт първо да печели име, второ, да остави име в историята, и трето – за пари.