В Дряново Буров се настанява със съпругата си в една таванска стаичка на градския хотел. Живее като отшелник. Среща се единствено с Венелин Ганев, който е интерниран в същото градче. Двама колоси, всеки постигнал върхове в професионалното си поприще, отдали цялата си енергия на народа и родината, самотни и тъжни, пред чаша горчиво вино очакват ударите на съдбата.
Те не закъсняват. На 19 април 1951г. Буров е арестуван и престоява година и половина в следственото отделение на Държавна сигурност: въпреки напредналата си възраст и разклатено здраве той не губи самообладание, не се признава за виновен и не дава признания, които да го обвинят в нарушение на законите.
Делото срещу Буров се гледа от 11 до 13 ноември 1952г. Пред съда се държи достойно и отрича, че е бил в услуга на чуждо разузнаване и че с Никола Петков и военните е готвил въоръжен преврат за сваляне на властта. „Поддържал съм и не го крия, казва той, че не съм бил за групирането на буржоазните партии в едно, и то начело със земеделците, и че само така ще можем да се борим по време на изборите.”
Прокурорът защитава всички пунктове на обвинението, които се основават на лъжливите показания на подсъдимите на Буров, на свидетели и на единственото признание на Буров, че се е съгласил да преотсъпи пристанището на Варна за военна база на американците. Това смехотворно признание той прави, според собственото си изявление, „ само и само да ме осъдят и да свърши това мъчение”. След обвинителната реч на прокурора, в която преобладават голословните твърдения, поднесени с патоса на уличната риторика, Буров по принцип се отказва от услугите на своя адвокат. Когато му дават последната дума, той е съвсем кратък:”Господа съдии, тази глава е достатъчно стара. Ако тя ще спаси България, аз ви я подарявам.”
Съдът признава Буров за виновен и го осъжда на 20 години строг тъмничен затвор. А той вече е надхвърлил 77 години и е с разбито сърце и здраве. В Пазарджишкия затвор му отказват медицинска помощ и половин година не му дават лекарства. Умира на 15 май 1954 година.