- Кои са според Вас гениите на света?
- Те са легион, те са хиляди, но аз познавам само седем гении, пред които се прекланям.
- Кои са те?
- Първо, нашият Христо Ботев, супергений на Вселената.
Второ, геният, който е разработил английската философия и история, човекът, който е тласнал Англия към завоевание на колонии.
- Кой е той?
- Неизвестен, но го има. Този човек е създал отдавна своята теория и тя се спазва. Името му се пази в дълбока тайна. А е имало такъв човек, гений като Фарадей, като Айнщайн, като Наполеон, гений като Бисмарк, който обедини Германия.
- Бисмарк гений ли е ?
- Гений.
- В Русия кой е бил гений?
- Толстой и Достоевски.
- От държавниците?
- Иван Грозни.
- Защо?
- Защото той превзема Сибирското царство. Той прави Русия велика държава. Без Сибир Русия не е Русия. Сибир – това е велика земя. Русия е могла да взема колонии, както и Англия и Франция в Африка и Азия, но тя взема само Сибир.
- В Испания кой е гений?
- Кралят, който кредитира експедицията на Колумб...
- Те излязоха повече гении.
- Господин Памукчиев, момчето на кафеджията, което търчи босичко по плочника с табла кафета в ръка, е може би българският гений – българският Нелсън, Наполеон, Достоевски или Толстой, Юго или Балзак, Гьоте или Шилер – но това дете ще си остане чираче цял живот. Просперитетът на една нация се определя, както и от просперитетът на един човек от хиляди неща.
Има и късмет.
Има и наследственост.
Има и климат.
Има и земя, и природа, и реки, и води. Една Норвегия има водна енергия да произвежда електричество за цял свят, както и Ниагара – и човечеството никога няма да закъса за електричество, докато има ледовете на Норвегия и водопади като Ниагара – но то ще закъса за хляб. Хлябът е малко, пържолите са малко.
През 1900 година аз бях пратен да проучвам земите в Добруджа – малко момче, хубаво момче – отидох там и видях безкрайни площи. После се върнах в селата Джюлюница, Поликраище, Ресен – видях тамошната земя, разпарчалена, разделена от синури – синур до синур, нивка до нивка – и разбрах, че ние след сто години ще гладуваме. И ще протягаме ръка за хлебец.
Земята ни е малко. А без земя няма просперитет. Който народ има земя, който народ остави селянина да я работи свободно без натиск, без принуда, той ще има хляб. В колхоза, господин Памукчиев, в колхоза няма просперитет. Но вие ще го разберете чак тогава, когато ви се такова майката и разгоните майката на трудолюбието на българина. Човек се учи сто години на законност – да уважава законите, и двеста години на работа, да обича земята си. Но се отучва за две години...
И най-честният човек, като лежи две години в затвора при закоравелите катили затворници, става като тях – престъпник по душа.
Той се молепсва, той се заразява от тяхната болест.
И губи уважението към страха и закона.
А страхът от затвора в основата на законовия ред.
Българинът винаги е потръпвал от зандана, от затвора.
Затова и затворниците ги карат през града с вериги на краката.
Аз съм се свайвал, като съм гледал в 1925 година да карат учени, да карат арестанти висшисти с окови на краката по процеса Адела Николова. Но времена.
Сега си плащаме за това.
Жалко, че го плащаме ние, а не тези , които тогава замислиха този процес. Всеки политически процес носи сто въпросителни, господин Памукчиев.
И поражда сто въпроса. Как? Защо? За какво се води този процес? И кой печели от него?
Ако ние бяхме умни да ви оставим вас, комунистите, да работите свободно, да сте като във Франция, дупе ви лъже да вземете власт. Вие щяхте да се изядете един друг, да се изхабите, да се изложите пред народа.
Защото народът има вярно чувство за властта – той обича тая власт, която му гарантира земята, демокрацията и справедливостта. Такава власт обаче в България никога не е имало – защото ако има едното – няма другото. Властта е като хубавата жена – иска ВСИЧКО, за да ти достави блаженство и наслади неземни. Но иска тих кът, тиха стая, галене и милване по дупето и на други места. Това е властта – тя иска внимание и сладки думи.
Власт не пада от приказки, господин Памукчиев. Власт пада от немане и глупости.
- Казахте го това оня ден, аз го запомних...
- И пак ще го кажа. И пак го запиши – власт не пада от закани. От обиди. От дърдорене. Властта пада само когато се наруши балансът на живота и естествените закони на живота на човека, главно на селянина в България. През 1887 година Стефан Стамболов стана министър-председател – аз бях тогава на 12 години, ученик...
Той започна умно.
Започна спокойно – нямаше съперник във властта си – нямаше съперник вътре в партията си. Но се изхаби само за две години. Провали се за три години, уби другаря си Христо Белчев, четвъртата година – застреля го в София, защото обичаше жена му – Мария Белчева, поетесата от Севлиево, твоята землячка, господин Памукчиев, най-красивата жена на света. Светът не е виждал по-хубава жена от нея. Боже мой, боже мой – как съм я гледал с часове и съм завиждал на оня мръсен долен нещастник, наречен Пенчо Славейков, който й ходеше на гости. Аз плачех. Плачех и виех от ярост, от омраза към него. Той болният, сакатият, грозен като чума. Квазимодо с патерици отива при нея. И ги виждаш на сън как се прегръщат, как спят, как я гали... И пак псувах и виех от болка... Това бе жена за милиарди. Жена родена само за леглото... И представи си, г-н Памукчиев, да спи с парализиран човек, с едно адско изчадие – диво и злобно, при това с дарба на критик – той не е голям поет, а е голям сатъ(и)рджия критик. И разплака майката на Иван Вазов, и му скъси дните поне с трийсет години. Вазов щеше да живее сто години – а той го умори с критиките си и го съсипа душевно... Това е животът – тежка, грозна битка, на грозни хора срещу ангели...